Трансформация – Ирина Пехливанова

Топъл и слънчев октомврийски следобед. Слънце, море, вълни, златен пясък, галещ бриз... Просто е устроен човек, малко му е нужно за да е щастлив.

Аз съм Ирина, жена на 40... Това е моята история – семпла, поучителна и истинска.

Сега са минали само десет месеца от времето, когато бях различна, бях избягала от себе си, опитвайки се да бъда навсякъде, да "спасявам света" и да бъда всичко за всички... Но спирам! Спирам с оправданията за липса на достатъчно време за себе си! Истина е, че "човек, ако не иска да направи нещо, намира оправдание, ако иска да постигне нещо, намира начин". И тогава започна началото на пътя, началото на истинската ми трансформация. Резултатът сега не е само минусът в теглото ми, макар и да е шокиращо драстичното число - 50 килограма, не е дори излекуването ми от хипертонията и диабета, така актуалните болести на сегашното време, а най-вече осъзнаването на жизненоважната необходимост от реална промяна, на отговорността към самата мен и към семейството ми. Осъзнах, че продължавайки да игнорирам себе си, в доста ранен етап от живота си ще се наложи да разчитам на хората около мен за елементарни лични нужди, имайки предвид здравословното ми състояние. Колкото и каквито и лекарства да приемах за болестите си, предизвикани основно от огромния стрес и тоталното обездвижване в работното ежедневие, здравословно нещата не се подобряваха, а дори напротив. Имах усещането за безизходност от един голям омагьосан кръг.

И историята ми започна така....

Късна ноемврийска вечер, средата на месеца. В отчаян опит да сваля дори само килограм, се боря с "бързащата" пътека в омразния фитнес. Изморена, задъхана, препотена, след трийсет минутно препускане, спирам да почина. За днес приключих, мисля си. Стига толкова! Все пак се раздвижих, а и гледам – изразходих 100 калории 😊! Оглеждам се за дъщеря ми – тя все още не е свършила, има доста от планираната тренировка. Ами сега? Е, ще почакам. Дали да потренирам малко на някой уред – крака, ръце? Не, не, по-добре не, пък и така ще натрупам мускули, а то не трябва преди да сваля мазнините си. Е, има време, ще си почина...

Замислена в случилите се през деня работни неудачи, виждам как към мен се приближава някакъв мъж, който говори нещо. Оглеждам се, встрани, зад мен - не, няма никой друг... А, значи говори на мен! Ама добре ли чувам какво ми казва?! "Виждам, че не разбирате много от фитнес! Имате нужда от помощ! Аз мога да помогна!". Направо онемявам "Какъв е тоя, дето се прави на много умен и разбиращ?! ☹". "Персонален фитнес треньор съм, с това се занимавам от няколко години". "Е, стига де, поредният, който се опитва да ми продаде нещо, което, убедена съм, няма да ми помогне!" - мисля си. А той продължава: "Казвам се Чудомир. Приятно ми е!".

Не знам за вас, но аз вярвам, че в живота ни няма случайни неща – няма случайни срещи, случайни хора, случайни събития. Това обаче в конкретните моменти не го осъзнаваме. От друга страна, като се замислим, в безкрайността на Вселената има безброй пътища и пътеки, че за да се пресекат някои от тях, наистина трябва да има сериозна причина. Такава бе и моята среща с непознатия мъж с необикновено име.

"Е, искаш ли да ти помогна? Готова ли си да ми се довериш, да правиш това, което ти кажа?". С изумление чувам собствения си глас: "Ами добре. Ще пробвам! Какво ще ми струва?" – питам. "Абсолютно нищо! Само искам да изпълняваш това, което ти кажа!".

Не, в никакъв случай, няма такива хора, това, което чувам не е реално... Обаче, да! Напълно всеотдайно, безвъзмездно, аз получих уникално ценен подарък от един непознат човек! И сега оценявам колко мотивираща за мен е била през цялото време точно тази отговорност, която имах към този човек. За всеки от нас мотивацията е различна и това, което мотивира един, не е задължително да мотивира друг. Важно е да я откриеш за себе си. Това е трудно, много трудно, особено в самото начало. После става навик, по-лесно, особено когато видиш и почувстваш първите резултати от усилията. Но от личен опит знам, че трябва да останеш съзнателно фокусиран в темата, да се ограмотяваш, да четеш, да си поставиш конкретни цели и план с точни стъпки какво ще правиш. Тук е изключително важна помощта и ролята на личния треньор. А той, моят уникален треньор, ми посочи с пръст накъде да вървя, ако искам добрите и правилни неща за себе си. Подкрепи ме в трудната битка с вредните хранителни навици, в борбата с килограмите, в борбата с болестите и липсата на сън, и постоянната умора! Извади ме от ъгъла на смачканото ми самочувствие! Безапелационно, безкомпромисно и всеотдайно! С ръка на сърцето Ви казвам: професионалист до мозъка на костите си, абсолютен психолог, Човек, добър човек!

Чудо, благодаря ти за всичко – за отношението, за помощта, за решителността да не се откажеш, за доверието, за всяка ценна минута, за всеки безценен съвет! От теб получих безрезервна подкрепа, подкрепа докрай!

През този период, макар и кратък, научих, че не мога да разкажа на другите за това, което чувствах вътре в душата си, така, че да ме разберат. Може би не е и нужно. Нямаше как да опиша на друг за удоволствието от усилията, от болката от тренировките, защото изречено на глас звучи страшно, изкривено, стряскащо и мазохистично, а и другият обикновено чува това, на което е способен. Думите са недостатъчни и някак мудни да пресъздадат първичното усещане на удовлетвореност и завършеност от победата над себе си, всеки път, малко по малко.

Научих също, как понякога нещата не се случват, въпреки отдадеността, усилията, спазване на хранителния режим и тренировките. Тогава знам, че не трябва да се предавам, не трябва да се отказвам, защото понякога една стъпка назад води след себе си поне две напред. И тогава е необходимо да се събереш, да намериш малкото камъче в обувката си, кое дребно наглед изкривяване в основните принципи на хранене и тренировки си пропуснал – дали по-малкото количество вода, дали претренирането, недоспиването или по-големия стрес през изминалите дни. В тези моменти също си спомням коя е моята същност.

Някога бях дете, изпитващо ужас от отвратителния шум и усещане на зъболекарската машинка. Съзнателно обаче ходех сама на лечение, без успокояващото присъствие на мама. Тогава калявах волята си, тогава лекувах страховете си. После някак се изгубих, порастнах. Сега за мен най-голямата награда е преодоляването на страховете ми, слабостите и ограниченията. И някъде, по пътя, когато това продължи и остане моя лична житейска мисия, някога ще успея да си върна самоуважението. Искам в един момент да мога да кажа за себе си, че съм от онези личности, от онези особени хора, които не се променят от силата на обстоятелствата, а те самите променят обстоятелствата.

През тези няколко месеца разбрах, че е важно да имаш смелостта да се отърсиш от комфортните си, но вредни навици, от приятното чувство на безопасност и задоволство от заобикалящите ни предмети, хора. Страхът да останем без това побеждава всяка мисъл за нещо различно, градивно, ново, но на първо време дискомфортно. Усещането да живеем "по течението" е по-приятно, по-лесно, отколкото да се опитаме да осъзнаем и анализираме ситуацията, да се понапънем, да помислим и да излезем извън зоната си на удобно съществуване.

Научих и това, че колкото и да е трудно, трябва да спра да бягам от проблемите си. Трябва да се изправя лице в лице с тях и да намеря начин да ги разреша, не веднага, не на момента и изведнъж, по важно е да поставя началото и да следвам стъпките, които ще ме изведат напред. По този път аз се препъвам, падам, ставам, но вярвам в себе си и продължавам. Не се самозалъгвам, че мога да успея без да бъда честна пред себе си, без да рискувам. Знам, че успехът не е в битката с някой друг, не е в съревнованието с останалите, а битката между мен и мен. Тогава постигнатият успех е удовлетворение, удоволствие, щастие.

Със сигурност знам, че всичко постигнато до тук е само началото, първата стъпка в правилната посока, важна тогава, когато не е единствена и самоцелна.

Вярвам, че моята истинска история ще продължи...